Днес ми се наложи да  ходя в бюрото по труда за подпис (нали съм безработна като повечето ми съграждани в нашата мила държава) и естествено с моя късмет хванах обедната им  почивка, която вместо 12:30 започна в 12:15. Ама  нали съм любезна, реших да не ставам дребнава и да правя проблем за 15 минути, имайки предвид, че чакащите бяхме осем! Женичките просто решиха да заключат залата с изявлението „ в почивка сме!
    Ние естествено нямахме друг избор освен да чакаме. Чакахме 45 минути, дори се запознахме помежду си, беше ми интересно. Редом със съкратен директор имаше и циганка, която дори не можеше да  чете и имаше 7 деца. Имаше и работник от някакъв завод, който  бе работил в завода 34 години, но…  в криза сме.
    Да не се отплесвам от основната идея на разказа ми.  В 13:05 примляскващите женички, които щяха да ни обслужват се върнаха по работните места. Бяха три, а трябваше да са четири, поне толкова бяха последно. Разпръснаха се всяка покрай своето гише и  се захванаха с всичко, но  не и с обслужването ни. Едната  си извади телефона и се обади на дъщеря си, трябва да призная, беше ми интересно да я слушам:                                                                      
      -Алооооо, гинче, мама е, нали ще изключиш котлона, че съм сложила един боб да се вари, …. Аааааааааааа да, добре мамо, да слушаш, …. Аааааааа обади се на леля ти Ванка от 5-ти етаж, тя ще ти даде една тенджера, че оная вечер като дойде да пием кафе и дадох на заем…….   (и т.н.).
     Другата извади едно огледало от чантата си и започна да се червисва, а третата… изглежда беше готова да ни приеме, но когато една от чакащите се приближи до гишето и тя се развика като лъв, който събуждат току що :
      - Аз като съм готова ще ви повикам!!!
      Доста се стреснах, но  запазих самообладание и не се разтреперах, само си плюх в пазвата. След като чакахме още 5 минути една от нашата „тайфа” реши да си потърси правата:
      - Тук съм от 12:15, вие не стига, че рано излязохте в почивка, късно се върнахме, а и сега ни моткате и ни карате да чакаме още.
       НО… това май не беше  добър ход от нейна страна във войната „държавата срещу народа”. Пищната дама, която говореше още по телефона с дъщеря си мигновенно си промени щастливата и безгрижна физиономия и изведнъж заприлича на орангутан, който скача върху врага си и с дрезгав глас пропищя: 
     -    Щом сме решили да излезем по-рано, значи така е трябвало, а на тебе каква ти  е работата бе, нали си безработна, закъде бързаш?
     Нашия „войник” загуби дар слово  от нейния красноречив език и като чели и  бе отнето и без това малкото останало самочувствие и седна до нас пребледняла. Всички зачакахме, никой не позмя да каже каквото и да било след първата жертва. Вратата се отваря и през нея влиза четвъртата колежка, примлясквайки някаква пица на  парче, а след нея търчеше някакъв съмнителен господин. Чу се трясък от хлопването на  вратата, през която минаха. Жената с парчето пица мина зад гишето си, подавайки чантата си на господина, който като дресирано кученце посегна и към палтото и. След това тя направи два безцелни кръга около остта си, погледна го, изтупа му сакото (явно имаше пърход или страдаше от косопад, с такава жена нормално), изчистти остатъците от червилото си върху  бузите и устните му и вече бе готова да работи.  Впозледствие разбрахме, че, че господина се казва Николов и е началника на клона на бюрото по труда.
     Часът вече беше 13:20 , когато едната дама се реши да ни обслужи с думите „първия да дойде!...” даже не погледна кой е първия, но ние не и се сърдим, все пак и се спи след такъв обяд. Дойде и моя ред, бях след цъганката, която не знаеше буквите, застанах пред нея, а тя дори не си повдигна главата за да ме погледне, подхвърли ми листчета и сурово подметна: ” подпиши!” , след което ме прати при колежката си, а именно хищното животно, което говореше по телефона и едновременно ни се караше. Прикани ме да седна. Странно, с мен се държа любезно, което още не мога да си обясня. Седнах и зачаках  да ми обърне внимание, обясни ми, че има мъъъничко работа и ще ми обърне внимание веднага. Ръчка нещо на компютъра, ръчна пак, и пак и пак... зад мен се заформи голяма опашка... накрая жената притеснена си надигна главата и  промълви:
      -    Шефката ми чака един имейл, а съм забравила паролата.
       Изглеждаше наистина притеснена, попитах я къде и е електронната поща и се захванахме на работа. Разменихме си местата, тя седна на моето място, а аз на нейното, след „разбиването” на пощата и обновяването на паролата се върнахме отново в действителността, там, където аз завися от нея. Отново ме затрупаха с бумаги, които трябва да подписвам, отново никакво внимание, отново пренебрежение...
       Когато каза, че всичко е готово я попитах дали няма някакви вакантни места за работа, все пак са бюро по  труда и трябва да ми намерят работа, а нейният отговор беше:
     -    Ей там на таблото провери, ако няма виж в Позвънете.
   Тръгнах си от това място с пречупено его и с още по-неясно бъдеще. Надявам се да не ми се налага отново да съм част от целия този цирк. Моля се всяка вечер Бог да ни е на помощ в наща малка държава. Амин!